Какво е въздействието от признаването на палестинската държавност?
Испания, Норвегия и Ирландия публично признаха палестинска страна във вторник, изпълнявайки някогашен палестински блян. Израел изрази надълбоко неодобрение от този ход, наричайки го „ премия за Хамас “. Тъй като филантропичната рецесия се утежнява и броят на цивилните жертви в Газа продължава да нараства, специалистите се надяват, че този ход може да даде нов подтик на мирните договаряния.
С съгласуван ход предходната седмица Испания, Ирландия и Норвегия оповестиха, че ще признаят публично страната Палестина. Във вторник те извършиха обещанието си.
Описана като „ историческо решение “ от испанския министър председател Педро Санчес в телевизионно послание, трите народи се надяват, че тяхната самодейност ще насърчи други европейски страни да създадат същото.
Но континентът е разграничен по въпроса. От 27-те държави-членки, които съставляват Европейския съюз, единствено 10 са признали палестинска страна: Кипър, Швеция, Унгария, Чехия, Полша, Словакия, Румъния, България и в този момент Ирландия и Испания.
Малта и Словения имат показаха, че ще последват образеца, до момента в който Франция и Германия споделиха, че в този момент не е моментът да го създадат.
Швеция беше първата западна страна, която публично призна страната Палестина през октомври 2014 година, ход на нейния външен министър по това време Марго Валстрьом сподели, че е „ значима стъпка, която удостоверява правото на палестинците на самоопределяне “.
Норвегия, която не е държава-членка на Европейски Съюз, изигра съществена роля в посредничеството за мир сред израелците и палестинците, най-много като хазаин тайните договаряния, които доведоха до Споразуменията от Осло – необятно честваното спокойно съглашение от 1993 година сред двете страни, което в последна сметка остана неизпълнено.
Сега от 193 държави-членки на Организация на обединените нации повече от 140 са публично признали палестинска страна. Много самопризнания датират от 1988 година, когато Палестинският народен съвет едностранно разгласи своята държавност и издаде декларация за самостоятелност.
FRANCE 24 беседва с интернационалния престъпен следовател Селин Барде и Йохан Суфи, специалист по интернационално право и някогашен началник на правния отдел на UNRWA офис в Газа, по отношение на въздействието, което ще има признаването на страната Палестина.
Защо има признаването на Палестина като страна от голяма важност?
Селин Барде: На първо място, това слага Палестина наедно с всички останали страни. И това е от значително значение, както законово, по този начин и на място.
Палестина не е държава-наблюдател на Организация на обединените нации от 2012 година и към този момент е приета от доста държави-членки. Но този ход може да му даде повече благоприятни условия за договаряния, изключително на интернационално равнище.
Това също дава на популацията еднаквост, даже в случай че палестинците са изцяло наясно със личната си еднаквост. Все отново то не е законно или най-малко не е законно прието.
Това, което намирам за най-важно, е символиката, която стои зад решението, изключително за палестинския народ.
Йохан Суфи: A страната е нещо, което предхожда признаването. Признаването на нещо просто значи признание на неговото битие. Държавността не зависи от признаването.
Палестинска страна към този момент съществува. Ето за какво 143 държави-членки на Организация на обединените нации я признават за суверенна страна, само че също по този начин Палестина е част от Римския статут на Международния углавен съд (МНС) и се смята за страна от ЮНЕСКО.
Но Палестина е изправена пред неповторим проблем. Все още не е пълновръстен член на Организация на обединените нации. Мисля, че това е извънредно значимо, тъй като в реалност [да си член] ти дава право на глас и също по този начин ти дава политическо въздействие. Това е форма на власт.
За да бъде една страна изцяло призната в Общото заседание на Организация на обединените нации, Хартата на Организация на обединените нации изисква две трети от държавите-членки да гласоподават в поддръжка – което към този момент е по този начин, защото неотдавна имаше резолюция, в която 143 страни гласоподаваха позитивно.
Тя също по този начин изисква Съветът за сигурност на Организация на обединените нации да даде зелена светлина на решението посредством единомислещо гласоподаване. И това е, което задържа нещата. САЩ наложиха несъгласие на гласуването.
Докато Съединени американски щати постановат несъгласие на решението, Палестина няма да бъде пълновръстен член на Организация на обединените нации.
Защо съгласно вас Испания, Норвегия и Ирландия започнаха този ход в този момент? < /strong> Барде: Признаването на страна е акт на интернационалното обществено право. Но това е и политически акт. Когато погледнем мащаба на конфликта [между Израел и Палестина] през последните няколко месеца и какво се случи, изключително през вчерашния ден в Рафа, разбираме, че тези решения – изключително когато са взети от европейски страни – играят значима роля в настояването за полемики или решения. Решение ще пристигна единствено с две страни [Израел и Палестина]. Този ход легитимира Палестина в нейната позиция, в нейното битие и й дава повече власт да упорства договарящите да реализират съглашение за преустановяване на огъня. Но има и въпросът дали този ход може да има противоположен резултат... Суфи: Норвежкият външен министър Еспен Барт Ейде сподели пред BBC в понеделник, че за него решението е било по отношение на правата. [Той сподели, че] палестинците имат страна от 1948 година и имат право на самоопределяне и [право на отбрана съгласно] интернационалното право. Така че това е на първо място въпрос на правдивост. От по-политическа позиция това е и единственият метод да се внесе вяра в мирния развой. Когато приказваме за решение с две страни като единствената надеждна опция на войната, е, би трябвало да има две страни. Ако не признаем едната от двете страни, не може да има решение за две страни. Какви са по-широките последствия от признаването на палестинската държавност? Суфи: Много е добре да се признае страна, даже и законно. Но да си страна също значи да контролираш нечии граници, да контролираш територия, влизането и излизането на артикули и хора, способността да получаваш достъп до земята. В реалност Палестина не е страна, тъй като няма надзор над своята територия. Тя е окупирана [от Израел] от 1967 година И по този начин, по доста прагматичен метод, това, което в действителност ще направи Палестина страна, е в случай че може да упражнява всички права, които страната има върху своята територия и население. Когато приказвам за управление на лична територия, то допуска и демаркиране на граници. И това е проблем с кокошката и яйцето. Има хора, които споделят, че първо би трябвало да се споразумеем какви граници съставляват Палестина и едвам тогава можем да признаем нейното битие. Това е метод за постоянно отсрочване на формалното признание и всяко придвижване към същинска палестинска страна. Важно е да се знае къде стартира и свършва една страна, само че това не би трябвало да бъде определящ фактор за това дали страната Палестина би трябвало или не бъдат приети. Признаването на палестинската държавност значи признание на нейния народ, правото му на самоопределяне и правото му да живеят безвредно на своя територия. Барде: [Признаването на Палестина] също дефинира кой прави усили популацията си. Мисля, че е значимо също да мислим за възобновяване на Палестина [когато войната свърши]. Кой ще съставлява Палестина? Какво значи това във връзка с ръководството? За палестинците признаването няма да промени живота им за една нощ. Това не е магическо замахване на пръчка. Но в случай че това помогне да се откри решение на спора, това несъмнено ще промени живота на хората.
